Книгата „Захарното дете” на Олга Громова беше избрана и предложена от Вас, нейната преводачка.. Защо настоявахте този роман да излезе на български?
Рядко се случва да предложа, че и да настоявам някоя книга да излезе. А когато тази книга ме намери, бързо се сетих, че е лесно тя да намери и издателството си. Че тъкмо „Точица” ще я разбере, ще разбере нейната важност за българските читатели.
Защото „Захарното дете” представлява рядко, едва ли не единственото документално свидетелство за сталинския терор през очите на дете и написано за деца.
Казвам терор, но това е много светла книга, книга не за ужасите на лагерите, а за силата на човешкия дух, за това как една майка и нейната невръстна дъщеря са преминали през всичко това и са съумели да се опазят, да се съхранят като личности. Разказът на Еля не е жалба на една потърпевша, а история на оцелелия.
„Захарното дете” е най-вече „роман на възпитанието”, история за обичта, от него разбираш що е достойнство и какво значи свобода. Най-точно за свободата говори майката на Еля: „Робството е състояние на душата. Не е възможно да направят роб един свободен човек.”
Дори в своите най-страшни моменти това е една доста щастлива история. В един от най-силните епизоди момиченцето протяга ръка зад бодливата тел към цъфнало пролетно цвете – и веднага получава страшен удар с приклад на пушка по лицето. Но в паметта му остава не разбитата челюст, а образът на цъфналото в степта лале. Въпреки всичко тази красота става главна тема на книгата. Точно така „въпреки всичко” по-късно заточените украинци в Киргизия ще празнуват Коледа зад плътно затулени с пердета прозорци. Историята на самата Стела/Еля потвърждава тази детска вяра в доброто.
А защо трябваше и българите да прочетат тази книга? Тъй както и холандците, и белгийците? Защото тя обяснява как трябва да отгледаш и възпиташ човек, така че да издържи на нечовешки условия. В случая те са съветски, тогавашни, но днешните деца са изправени пред не по-малко страшни предизвикателства на бързо променящия се живот.
Помнят ли се у нас годините, за които се говори в книгата, или трябва да се обяснява контекстът? Има ли нужда българският читател от обяснителни бележки?
Днес и в Русия, и в България отново остро се поставя въпросът за запазването на историческата памет. Но въпросът е какво разбираме под историческа памет и нейното запазване. Официалната линия на тази историческа памет е насочена към запазването на една нейна част, а внимателното заобикаляне на друга. И по възможност много-много да не се говори за онези 45 години. Да забравим, че онези, които през тях останаха в България неизбити, непрогонени, не успяха да оцелеят нравствено тъй, както Еля и нейната майка. Защото хората с възпитание като на Еля бяха избити, прогонени, смазани в лагерите. Да, в българските лагери.
Тази книга скромно прави така, че историческата памет да се запазва не само в социалната си част, която харесва на някои наши пропагандисти.
Историята на терора, най-малко пък историята на нравствения терор вероятно така и няма да бъде вписана в учебниците, остава ни да разчитаме само на документалните свидетелства. Именно те ще ни помогнат в опитите да разберем как и в какви обстоятелства сме се озовали ние, жителите на България, през 21 век. За да мислим правилно как да живеем сега, в тези обстоятелства.
Лично аз съм от поколението, което помни онези времена. Но и знае още по-стари, защото е питало, слушало родители и баби. Да питаш и слушаш, да търсиш и научаваш те предизвиква това, което виждаш и четеш. Не всяко те предизвиква. Книгата на Олга Громова е такава. Освен всичките си други достойнства тя е познавателна. Аз и по принцип смятам, че обяснителните бележки под линия са малко унизителни за читателя, но намирам, че контекстът в тази книга буди интерес. Що е пионер, кирпич, аул или юрта – живи са бабите, има Гугъл. Нима нашите десетинагодишни деца са по-глупави или по-малко любознателни от шест-седемгодишната Еля? Благодарна съм на издателите, задето нашите бележки под линия са сведени почти до авторските.
Как бихте описали стила на Олга Громова?
Книгата е написана като спомени за едно детство, от първо лице. Като едно сладкодумно повествование, а не като мемоари, каквито децата не обичат да четат. Авторката е имала като материал един незавършен ръкопис, изоставени насред думата глави с бележки по полетата „да се добави това или онова”. И се е получил своеобразен документ, свидетелство на очевидец, в което си личи, че е записано по думите на героинята, а не е създадено от авторката. Като художествено произведение би могло да се каже, че повестта е възсуха, пестелива откъм чувства, но всъщност с поставянето на точните акценти върху едни изключително интересни житейски факти тя дава простор на читателското въображение. Духът на епохата, духът на мястото са налице и в простичката форма, в която ни е поднесена.
В „Цветята на малката Ида” на Андерсен има един смешен герой, който винаги се възмущава и вика „Как може да се разказват такива неща на деца!” Какво би казал той за тази книга – и прав ли ще бъде?
Ами там малката Ида винаги и на всичко отговаря: „Ах, колко е весело това!” Детството е вълшебство. И макар че възрастният читател може да разбере тази повест като история за лишения, страдания и болка, детето Еля е възпитавано така, че само намира тези лишения и страдания странни, несъвместими с пъстротата, любопитното на заобикалящия го живот. Веднъж момиченцето се сблъсква и с нечовешка жестокост, но дори това не успява да прекърши неговия открит поглед към света, буди у него не страх или омраза, а неразбиране – как човек, мъж може да постъпи така с дете?
А и изобщо страшните подробности на времето в тази повест са предадени като скоропоговорка, в нея има много повече оптимизъм и живот. Еля и майка й срещат много повече чудесни хора, които дори в плачевната си ситуация споделят и последния си къшей. Така че въпреки всичко Еля има детство, приятели и моменти на щастие, които се запомнят за цял живот.
Не, не е прав съветникът. Когато съумееш да говориш за прости неща, важни повече за детето, отколкото за възрастния, ти печелиш сърцето му.
За кого си мислехте повече, докато превеждахте – за децата или за родителите?
Доста отдавна съм по-скоро родител, отколкото дете. Така че неизбежно си мислех именно за своите успехи и неуспехи като родител.
Най-силно в този смисъл ми подейства историята на възпитанието, получено от родителите през първите пет годинки на Еля. Игрите, изпълнени със смисъл и познания, стиховете, музиката, езиците, които детето е попило в тази най-благодатна възраст.
Не по-малко важни ми се видяха уроците по оцеляване, които майката преподава на дъщеря си. Те са съвсем прости, на пръв поглед банални, но за малък читател, който за пръв път си представя себе си като жертва на терор, бил той физически или нравствен, мисля, че се оказват извънредно полезни.
Коя е любимата Ви сцена от книгата?
„Захарното дете” е най-богата на сцени на доброта, на описания на добри хора. Украинци, киргизи, евреи, германци. Сцените, които ме трогнаха до сълзи, са много. Не знам и коя от тях да избера.
Но ето, сещам се за една.
Майката е сериозно болна, момиченцето е принудено да търси помощ, докретва до първото село.
„– А при нас защо дойде?
– Дойдох в селото, при хората. Мама казва: нали хората трябва да си помагат… А в селото не се виждат къщи, само глинени огради. А вашата къща се вижда и е красива, та ето… дойдох да ви помоля за помощ…”