0
Моята количка

Интервю с Нева Мичева

Знаем, че „За рева на лъва“ е преведена с помощта на нейния автор, Юрис Звиргздинш. Кое място в текста трябваше да обсъждате най-дълго?
Нищо не беше трудно, защото се обичахме, и нищо не се усещаше като дълго, защото времето с Юрис все не стигаше. Юрис Звиргздинш беше един от най-сърдечните, обаятелните и забавните хора, които някога съм срещала, и имаше мило брадато лице, което никога не ми омръзваше да гледам. Превеждахме „За рева на лъва“ ето така (помня само някаква голяма дървена маса и че беше хладна пролет… или латвийско лято, което е същото): той чете изречение по изречение от латвийския оригинал и ги превежда на руски (с много жестикулация, театрална емоция и фини уточнения, когато нещо трябва да се каже по-така или по-онака), а аз тракам на компютъра същото, но вече на български и подпитвам: „Ама с главна буква ли?“, „А тази дума да е възможно най-дълга ли?“, „А тук сериозно, или леко шеговито?“. Бяхме в една къща във Вентспилс, на Балтийското море, и всеки ден си правехме преводаческо рандеву, за да работим по „Лъва“. И работехме, но и се отклонявахме, бърборехме за друго, ръкомахахме и се вживявахме по всякакви въпроси. Какво не бих дала, за да можем пак да се виждаме така.

Случвало ли ви се е да чувствате, че сте си „загубили рева“? Може ли всеки да се почувства така? Какво помага в такива случаи?
Да, разбира се! Мисля, че рано или късно, понякога или даже много често всички изпадаме в невидимост. Губим за някого (или дори за повечето останали хора) качеството, което ни прави най-важни в неговите очи, и виждаме как нищо от другото, което притежаваме и сме, вече няма тежест. Чувстваме се незначителни, ничии, безсмислени. Тези неща ги лекува приятелството и човек с времето научава, че приятели (или просто добри хора, което е същото) винаги ще се намерят. Както и че, ако си загубим лъвския рев, можем с някого да си пошушукаме, нещо да изтанцуваме, да направим някой маймунджилък, на някого да помогнем ние. Нищо не връща звука в гърлото, както усещането, че си направил за някого нещо полезно, мило, красиво.

Защо избрахте точно тази от всички книги за мечето Тобиас?
Заради картинките! Като децата! Разпитвала съм Юрис и за другите му книги и винаги ми е било интересно, но тук страшно ме грабнаха илюстрациите на Лина Дудайте и един ден му занесох книжката като някой петгодишен фърфалак и попитах: „А тук какво пише?“. И той ми го изигра. Юрис много умееше да говори с децата (включително с тези, които са се запазили у повечето възрастни) и да ги увлича в разни мисли и фантазии, и мечти. Естествено, много ми допадна приключението на приятелите, водени от момиченцето Раса (което на латвийски е „роса“, една балтийска Росичка е тя!), и нямаше връщане назад, просто бях длъжна да я преведа.

Вие сте превели и друга „меча“ история, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия“. Кой е Вашият любим герой от нея и защо?
В книгата на Будзати най обичам масовките, както в текста, така и в илюстрациите (от самия автор Дино Будзати впрочем)! Има приказни битки (с гигантския Котурунгел, с гневна орда от глигани, които се превръщат в балони и така нататък) и фантастични тържества, които приличат на цирк и на край на света едновременно (и в които са ми особено смешни разни дребни вметки от типа на „… вентрилоквистът каканижел коремно по какви ли не въпроси, като по едно време даже изкарал цяла песничка, която пожънала бурни аплодисменти…“). Мечките се спускат от планината в ниското от онзи глад, който мъчи стомасите. Но напускат лесния живот, когато ги присвива гладът, който мъчи душите, и се връщат в планината. Аз съм с тях!

Коя детска книга бихте препоръчали на възрастните? Коя книга за възрастни бихте препоръчали на децата?
Мисля, че всички хубави детски книги са подходящи за възрастните. И няма да се уморя да препоръчвам „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. А щом (по свидетелства от моите майка и татко) на 7 съм прочела с жив интерес „Тримата мускетари“, значи това ще ми е препоръката за децата. (Тук изведнъж си спомних колко обичам „Питър Пан“ на Джеймс Матю Бари и „Аничка Дребосъчето и Сламения Хуберт“ на Витезслав Незвал и понеже не съм сигурна за деца ли са те, или за възрастни, просто ще ги спомена ей така, за разкош.)