Една сутрин в началото на лятото щурецът седеше в тревата пред входа на дома си и си мислеше: Доволен съм, радостен и доволен. Слънцето грееше, а ниско над хоризонта се носеха бели облачета. Щурецът се отпусна назад, затвори очи и тихо заскрибуца първото, което му хрумна.
Изведнъж обаче усети в главата си нещо странно – нещо, което не беше усещал преди. Нещо загъгна глухо из цялата му глава.
Щурецът спря да свири и наостри уши. Нещото беше утихнало.
Не издава звук, помисли си той. Не цвърчи, не бръмчи и не хрущи. Вярно, от време на време из главата му се носеше цвърчене, беше усещал бръмчене и хрущене някъде зад очите, но онова се чуваше ясно и не му се струваше странно.
Той се почука по челото.
– Ехо! – каза. Тишина.
Така започва „Щурецът оздравява“ от Тон Телехен, преведена от Мария Енчева, редактор Елена Димитрова, художник Мария Вълнарова, коректор Севда Драгоева.
Не е лесно да изберем цитат, с който да я представим. Дали да започнем с опитите на щуреца да разговаря със своето мрачно усещане? Дали с този за изгубения вкус на тревата? Дали за бръмбара и неговото решение да се потопи в мрака, за убеждението му, че е най-добре да изоставиш всяка надежда? За табелките „Мракът е голям“.. и „Ако не си бил мрачен, значи си сериозно мрачен“? Хм, катерицата от една детска книга на Телехен имаше табелка „Да се радвам“.
За безразличието на жлъчния червей, който все тъй очаква комплименти за танцувалните си способности?
Започваме отначало, с първите редове.
Защото това, за което се разказва в книгата, може да се случи и на най-веселия и талантлив щурец.
