„Речникът на малкия Андерсен“ е книга, която издадохме по Ваша идея. Как я открихте и защо толкова Ви заплени?
По щастлива случайност открих в Интернет възможност за сваляне на книгата в pdf формат. Направо ме очарова нестандартният поглед, с който авторът изненадващо преобръща света и го поднася забавно с много свеж хумор. Преведох книжката за собствено удоволствие и в разговор с прекрасния Марин Бодаков я предложих на издателство „Точица“.
Ако в „Речника“ имаше определение за „преводач“, какво щеше да бъде то?
Човек, който мъчително се опитва да скочи до висотата на автора и тревожно се пита дали успява. В повечето случаи се чувства като джудже до великан.
В „Кварталът“ на Гонсало М. Тавареш съжителстват различни писатели с реални имена, но с измислени характери и привички. Бихте ли заселили там някой български писател или поет?
По колорит може би Радичков.
За какво биха си говорили Тавареш и Песоа (и двамата превеждани от Вас), ако бяха съседи? Кой друг от Вашите автори би се намесил в разговора им?
За окото, за погледа, за търсенето на невидимото зад видимото, за безпределите на въображението и за екзистенциалните въпроси. В разговора успешно би се включил Антонио Лобо Антунеш.
Може ли преводът да бъде емоционална работа? Кога?
Определено. Първо при избора на автор и произведение. В процеса на работа – интелектуалното и емоционално навлизане в регистъра на автора; насладата от авторовия изказ и задоволството от постигането на сравнително сполучлив превод; мъките и терзанията при избор на едно от няколко възможни тълкувания; отчаяние при зацикляне пред някои спънки и въпрос „Защо този идиотски автор го е казал така?“ или „Защо мазохистично избирам все трудни автори и произведения?“; притеснения дали преводът се е получил донякъде и как ще го възприеме читателската публика. Преводът е напрегната умствена работа с широк диапазон от емоционални състояния.